Николай Ганчев пред сайта на БФ Тенис: Страст и кураж са двата фактора, които правят детето шампион

Николай Ганчев е роден в Русе и се занимава с тенис близо 30 години. Започва треньорската си кариера в Австрия през 1992-а. Бил е треньор на Сандра Допфер, която стига до №70 в световната ранглиста, както и на Елена Вагнер, чиито върхове са №59 в света на сингъл и №31 на двойки. От 2006-а е съосновател на Хюстън Тенис Академи в САЩ. Син е на известната тенисистка и треньорка Диана Москова. Специално за рубриката „Авантаж" на сайта на БФ Тенис, Ганчев говори за ударното завръщане на Цветана Пиронкова, за спецификата на работа с подрастващите и за очакваното развитие на световния тенис.

- В навечерието на Ролан Гарос, все още ни държи приятната емоция от това, което постигна Цветана Пиронкова на US Open. Очаквахте ли подобно нещо от нея при завръщането ѝ на корта?
- Всеки четвъртфинал в Големия шлем е страхотно постижение, а всеки такъв след 3-годишна пауза е невероятен. Фактът, че причината за тази пауза е майчинството, прави този резултат изключителен. Надявам се поддръжниците не само на Цвети, а и на българския тенис като цяло, да са успели да се насладят на този голям успех. До последно не бях убеден, че турнирът ще се състои. Честно казано, любопитно ми беше каква е физическата подготовка на Цвети и дали ще завърши надпреварата без контузия, а не докъде ще стигне в нея. Повече от приятно изненадан съм.

- Как се прие всичко това в Америка и изобщо какъв е имиджът на българския тенис там?
- Представянето на Цвети беше една от големите изненади на турнира, но то стана част от представянето на другите майки –Серина, Вика Азаренка и Вера Звонареьова. За мое съжаление, на групата на майките не беше отдадено заслуженото внимание. Може би роля за това изиграха всички фактори около турнира. Новак Джокович беше дисквалифициран, а самото провеждане на US Open беше коментирано основно през призмата на търсенето на "новото нормално" в присъствието на Ковид-19. Освен това, акцентът и на организаторите – USTA, и на излъчващата компания – ESPN, падна повече върху начина, по който Наоми Осака избра да подкрепи борбата срещу т. нар. "полицейска бруталност" спрямо цветнокожите. Постигнатото от тенис майките би било голямата новина при всякакви различни обстоятелства, но не и сега.

- Разкажете ни за разликата в системата на работа с подрастващите таланти в Европа и зад Океана?
- Разликите, според мен, са обусловени от три различни фактора – мащаб, настилка и мотивация. Например, базата на Американската тенис асоциация в Орландо се простира на 100 корта. Клубът, където се помещава нашата академия, загуби около 20 корта в последните 5-6 години и все още има налични 30 корта. Тези мащаби са нормални тук и предоставят съответните преимущества. Това в Европа не се среща често, с изключение на академиите Санчес-Касал и Муратоглу. Настилката диктува спецификата на тренирвъчния процес. Играта на червено изисква повече търпение, а от там и различна стратегия и това налага приоритизирането на различни умения от тези, които са успешни на твърд корт. Бих дал предимство на американската "школа" само при сервиса и волетата. За мен, най-съществената разлика е в мотивацията на младите таланти. В Европа отдадените на тениса не се страхуват да гонят мечтите си, тъй като не са изправени пред избора безплатно висше образование чрез тенис или шанс за професионална кариера. Тук властва прагматизмът – деца и родители инвестират финанси, време, емоция, пот и т.н. в каузата "тенис стипендия". В края на краищата, каквото посееш, такова ще пожънеш.

- Наблюденията ви за работата в тази насока в България?
- Нямам достатъчно преки наблюдения върху работата с младите в България, за да се осмеля да коментирам. Запознат съм донякъде с инициативите и програмите на БФ Тенис за развитието на подрастващите, които са похвални, но нямам реална представа за качеството на изпълнението им.

- Кое е най-важното условие, за да може едно дете да върви напред по трудния път на спорта, изпълнен с редица трудности и изкушения?
- Страст и кураж! Страстта води до религиозна отдаденост, а куражът дава сили да станеш след като паднеш и никога да не се предаваш. Това са ценности, които биха помогнали на всеки не само на корта, а и извън него.

- Разкажете ни повече за вашата работа в САЩ. Там на какво наблягате и каква е визията ви?
- В момента основно се занимавам с ръководството на нашата академия. На този етап от живота ми, приоритет е семейството ми и това се отразява върху предизвикателствата, които избирам. Аз имах щастието да изживея големия тенис сравнително рано в треньорската си кариера и сега желаният от мен акцент пада върху финансовото здраве на академията. Високото спортно майсторство струва много усилия и жертви от страна и на състезатели, и на треньори. За съжаление, възнаграждението не е правопропорционално и затова младите треньори, собствениците на големи академии или родители-треньори, могат да си позволят лукса „тенис мечти". Опитът ми ме навежда на мисъл, напомняща ми за Йосарян в "Параграф 22" – ако имаш достатъчно пари да си позволиш "големия тенис", ти липсва дозата спортна злоба, която е разликата между успелия и мечтаещия напразно. Ако нямаш пари, имаш нужния хъс да успееш, но поради липсата на средства пак не става. Успехите на състезателите, с които съм работил през годините тук, са основната причина да съм в треньорския съвет към USTA Texas Section. Допълнително помагам епизодично на подготовката на националните отбори на момчетата до 12 и 14 години. В ежедневната си работа на корта се стремя да опростя нещата за състезателите ми и целя да ги видя "правещи′, а не само "знаещи".

- Има ли и каква е разликата между американските и българските деца?
- Намирам българските деца за много по-комбинативни, по-самостоятелни и донякъде по-рано пораснали. Не бих се осмелил да ги нарека по-зрели. Това за мен е предимство в работата с 12 и 14-годишните, но определено е пречка при работата с 16 и 18-годишните. Интересите се променят рязко и не помагат за трайна мотивация и отдаденост на тренировъчния процес.

- Как се отрази на работата ви отвъд Океана пандемията от Ковид-19?
- За период от около 6 седмици всичко спря. Предполагам, че тази реалност е позната на всички. После постепенно нещата започнаха да се нормализират, поне тук в Тексас, но не съм сигурен, че този така наречен процес на нормализация ще приключи скоро.

- Колко дълго ще има белези от него?
- Белезите, оставени от Ковид-19, ще са различни в различните точки на планетата. Това ще води и до различни решения. Мисля, че тенисът ще се завърне към това, което ние си спомняме като нормално, първо в Европа, но не по-рано от пролетта на следващата година.

- Първоначалното развитие е важно, но след това идва и преходът между юношеския и мъжкия тенис. Мнението ви за политиката в това отношение на международните тенис структури?
- Преходът от юношески към мъжки тенис е меко казано труден. Процесът е допълнително усложнен от факта, че институциите, отговорни за юношеския тенис, не са тези, които ръководят мъжкия. Ролята на Международната тенис федерация приклю4ва на ниво Challenger. За мен най-трудният етап в развитието на един тенисист е скокът в ранглистата от 300 до 100. На ниво организатори на турнири е трудно да се намери икономическа обосновка, което измества отговорността почти изцяло към националните федерации, за които финансовата тежест е почти непоносима.

- А предимство ли е фактът, че няколко българи са в различните комисии и на добри позиции в АТР? Важно лоби ли е това за България?
- Всяко присъствие на българи в ръководните органи на различните тенис организации, ръководещи този спорт, за мен е плюс. Вероятно това ще извлече максимални ползи за българския тенис, но не съм мислил дейтално какъв е начинът за това.

- Домакинството на Sofia Open – турнир на ниво АТР, крачка напред ли е в развитието на българския тенис и доколко той може да бъде отправна точка за приобщаването на все повече деца към спорта?
- Не бих интерпретирал домакинството на Sofia Open като потвърждение за развитието на мъжкия тенис. Със сигурност е една невероятна възможност и за най-добрите ни състезатели, и за любителите на спорта у нас да се докоснат до тенис от най-високо ниво – Григор, Вавринка, Медведев, Циципас, Монфис и т.н. Качествен тенис пред емоционално заредена публика със сигурност би подбудило едно дете да мечтае, но това би било само първата крачка. Сигурен съм, че БФ Тенис работи в направление втора и трета крачка.

- Оптимист ли сте за бъдещето пред българския тенис с оглед работата, която се върши?
- По принцип смятам себе си за оптимист. Това, заедно с факта, че нямам достатъчно преки наблюдения върху качеството на работата с младите, ме затруднява да дам точния отговор на този въпрос. За мен е по-важно здравето на така наречената тенис индустрия в България – увеличаването на практикуващите тенис и на броя кортове. Това е индикацията за треакторията на развитието на спорта.

- Вървим постепенно към време, в което голямата тройка в мъжкия тенис няма да я има. Кой ще ги наследи и ще отнеме ли много време да има нови такива "икони"?
- Мисля, че Федерер ще прекрати кариерата си след турнира в Базел догодина. Стилът на Рафа ме кара да смятам, че има сили за още една-две титли на ниво Голям шлем. Телосложението на Новак вещае малко повече спортно дълголетие. Стилът на игра на Тийм е прекалено силов и рано или късно той ще плати някаква цена. Медведев и Зверев за мен са прекалено високи за да се опазят от контузии и ми е трудно да повярвам, че тенисист с едноръков бекхенд, като Циципас, би могъл да доминира. Интересно ми е как ще се развият Яник Синер, Феликс Оже и донякъде Шаповалов, тъй като е левичар.